Към правителството: Повдигнете българското самочувствие с един мащабен филм за цар Калоян!
Българинът обича историята си, в нея намира това, което съвремието постоянно му отхвърля – аргументи за горделивост, облици за подражателство, мотиви да вдигне глава
В момента ръководещите партии натаманяват разноските за идващия бюджет на страната. Още не знаем по какъв начин ще наподобява той. Предварително е известно, че ще бъдат повишени разноските за защита. Значи ще се наложи орязване на друго място. Традиционно в сложни времена страда бюджетът за просвета. Дано не е по този начин и този път.
А културата е значима. Тя, дружно със спортните триумфи, повдига самочувствието на нацията. Дава сили да устоиш в сложни времена и да се надяваш на по-добри дни.
Тази година двамата перспективни млади тенисисти Иван Иванов и Александър Василев, волейболните национали и Карлос Насар вляха вяра и самочувствие на българите, че можем да сме измежду най-хубавите в света. Но за малко. После ръководителите на българския спорт и политиците още веднъж ни потопиха в незначителност и омерзение.
Ако това държавно управление желае да остане на власт, необходим му е добър пиар. Добри хрумвания, нещо, което да свети оттатък хоризонта. Затова подмятам гратис, най-много на министъра на културата, който наподобява един от най-адекватните, следната концепция:
Българинът обича историята си. Обича я надълбоко, прочувствено, на моменти даже мъчително. Защото в нея намира това, което съвремието постоянно му отхвърля – аргументи за горделивост, облици за подражателство, мотиви да вдигне глава. Днес, запъхтян от песимизъм и погнусен от посредствеността на политическата класа, българинът продължава да поглежда с носталгия обратно – към величавите победи, реализирани с меч и перо. А там, в пантеона на героите от предишното, търпеливо чака един от най-величествените – цар Калоян.
Идеята за огромен интернационален кино план, отдаден на тази забележителна фигура, не е просто предложение – тя е национална нужда. Защото Калоян не е просто цар. Той е знак на държавническа визия, дипломатическа съобразителност и боен талант. Фигура, почтена да застане паралелно до Цезар, Наполеон и Ричард Лъвското сърце. Само че е наш. Български. И ние изискуем на себе си да го покажем на света по този начин, както заслужава.
У нас са правени филми за множеството ни велики владетели. Има и подобен за Калоян от 60-те години на предишния век. Но той е едва прочут, извърнат единствено към родната аудитория, неразказан по най-хубавия метод.
В златното десетилетие на културния напредък през 80-те години, българският дух се изправи гордо посредством епосите за Аспарух, Борис I, Крум, Йоан Асен II. Тогава, в ерата на Людмила Живкова, под сянката на другояче тежката идеологическа машина, България съумя да реализира културна политика с национално достолепие. Онези филми, въпреки родени от времето на социализма, пробудиха у мнозина съзнание, интерес и обич към историята ни. И в това нямаше нищо неприятно – тъй като знанието за великите ни владетели освен възпитаваше, само че и лекуваше комплекси.
И до през днешния ден обаче цар Калоян чака своя звезден момент. Чака своя продуцент, режисьор, сценарист и екран. Защото историята му е не просто трагична – тя е кинематографична по природа.
Малкият брат на Асен и Петър, прекарал години като пленник в Константинопол, се завръща в родината, с цел да поведе българите в най-бурните години след възобновяване на държавността. Многостранна персона – посланик, приет от папата за „ крал на българите и власите “, военачалник, победител над византийци, унгарци и над самия латински император Балдуин. А тази победа не е единствено боен успех – тя е историческа правдивост, доказателство, че никой не може да се подиграва с България без последици.
Представете си филм, в който се преплитат три сюжетни линии – Калоян, папа Инокентий III и Балдуин Фландърски. Три действителни фигури, три ориси, три исторически конфликта. Сюжет, в който се съчетават персонална драма, геополитически интриги, обич, изменничество и популярност. Мащабен роман, който да се снима освен в България, само че и в Рим, в Истанбул (Константинопол) – с размаха, който такава история заслужава.
През 2016 година имаше клюки, че Мел Гибсън – майсторът на историческата драма – е показал интерес да снима филм за цар Калоян. Идеята потъна, както потъват множеството положителни хрумвания у нас – без поддръжка, без визия, без политическа воля. А трябваше единствено едно – страната да се задейства. Да покаже, че националната еднаквост не е единствено девиз за пред избори, а идея, в която си коства да се влага, да се упорства, да се работи.
Представете си епос, сниман с присъединяване на международни и български артисти. Мел Гибсън зад камерата. Александър Везенков, Григор Димитров и Карлос Насар в епизодични функции, чисто от обич към родината. Един филм, който да подсети на света, че България не е единствено красива природа, на ниска цена туризъм и политическо безвремие. България е цивилизация. България е история. България е Калоян.
Да, политическата ни класа през днешния ден е отчайващо откъсната от действителността и се ъпгрейдва с все по-неадекватни и посредствени хора. Да, културата постоянно бива третирана като досадна дреболия в бюджета. Но фантазиите остават. А от фантазиите стартира всичко.
Нуждаем се от този филм. Не поради носталгията. А поради бъдещето. Защото на един народ не му трябват единствено пътища, заведения за хранене и заеми, с цел да живее. Трябва му и горделивост. Трябва му легенда. Трябва му Калоян.
*Имам и предложение от кое място да дойдат парите за филмовия план. Премахнете бордовете на държавните предприятия. Всяко от тях си има действен изпълнителен шеф. А над него стои управлението на съответното министерство, на което е зависещ. Премахнете тези хранилки за наши хора, наречени бордове, и ще освободите десетки милиони, които да послужат за нещо потребно.
В момента ръководещите партии натаманяват разноските за идващия бюджет на страната. Още не знаем по какъв начин ще наподобява той. Предварително е известно, че ще бъдат повишени разноските за защита. Значи ще се наложи орязване на друго място. Традиционно в сложни времена страда бюджетът за просвета. Дано не е по този начин и този път.
А културата е значима. Тя, дружно със спортните триумфи, повдига самочувствието на нацията. Дава сили да устоиш в сложни времена и да се надяваш на по-добри дни.
Тази година двамата перспективни млади тенисисти Иван Иванов и Александър Василев, волейболните национали и Карлос Насар вляха вяра и самочувствие на българите, че можем да сме измежду най-хубавите в света. Но за малко. После ръководителите на българския спорт и политиците още веднъж ни потопиха в незначителност и омерзение.
Ако това държавно управление желае да остане на власт, необходим му е добър пиар. Добри хрумвания, нещо, което да свети оттатък хоризонта. Затова подмятам гратис, най-много на министъра на културата, който наподобява един от най-адекватните, следната концепция:
Българинът обича историята си. Обича я надълбоко, прочувствено, на моменти даже мъчително. Защото в нея намира това, което съвремието постоянно му отхвърля – аргументи за горделивост, облици за подражателство, мотиви да вдигне глава. Днес, запъхтян от песимизъм и погнусен от посредствеността на политическата класа, българинът продължава да поглежда с носталгия обратно – към величавите победи, реализирани с меч и перо. А там, в пантеона на героите от предишното, търпеливо чака един от най-величествените – цар Калоян.
Идеята за огромен интернационален кино план, отдаден на тази забележителна фигура, не е просто предложение – тя е национална нужда. Защото Калоян не е просто цар. Той е знак на държавническа визия, дипломатическа съобразителност и боен талант. Фигура, почтена да застане паралелно до Цезар, Наполеон и Ричард Лъвското сърце. Само че е наш. Български. И ние изискуем на себе си да го покажем на света по този начин, както заслужава.
У нас са правени филми за множеството ни велики владетели. Има и подобен за Калоян от 60-те години на предишния век. Но той е едва прочут, извърнат единствено към родната аудитория, неразказан по най-хубавия метод.
В златното десетилетие на културния напредък през 80-те години, българският дух се изправи гордо посредством епосите за Аспарух, Борис I, Крум, Йоан Асен II. Тогава, в ерата на Людмила Живкова, под сянката на другояче тежката идеологическа машина, България съумя да реализира културна политика с национално достолепие. Онези филми, въпреки родени от времето на социализма, пробудиха у мнозина съзнание, интерес и обич към историята ни. И в това нямаше нищо неприятно – тъй като знанието за великите ни владетели освен възпитаваше, само че и лекуваше комплекси.
И до през днешния ден обаче цар Калоян чака своя звезден момент. Чака своя продуцент, режисьор, сценарист и екран. Защото историята му е не просто трагична – тя е кинематографична по природа.
Малкият брат на Асен и Петър, прекарал години като пленник в Константинопол, се завръща в родината, с цел да поведе българите в най-бурните години след възобновяване на държавността. Многостранна персона – посланик, приет от папата за „ крал на българите и власите “, военачалник, победител над византийци, унгарци и над самия латински император Балдуин. А тази победа не е единствено боен успех – тя е историческа правдивост, доказателство, че никой не може да се подиграва с България без последици.
Представете си филм, в който се преплитат три сюжетни линии – Калоян, папа Инокентий III и Балдуин Фландърски. Три действителни фигури, три ориси, три исторически конфликта. Сюжет, в който се съчетават персонална драма, геополитически интриги, обич, изменничество и популярност. Мащабен роман, който да се снима освен в България, само че и в Рим, в Истанбул (Константинопол) – с размаха, който такава история заслужава.
През 2016 година имаше клюки, че Мел Гибсън – майсторът на историческата драма – е показал интерес да снима филм за цар Калоян. Идеята потъна, както потъват множеството положителни хрумвания у нас – без поддръжка, без визия, без политическа воля. А трябваше единствено едно – страната да се задейства. Да покаже, че националната еднаквост не е единствено девиз за пред избори, а идея, в която си коства да се влага, да се упорства, да се работи.
Представете си епос, сниман с присъединяване на международни и български артисти. Мел Гибсън зад камерата. Александър Везенков, Григор Димитров и Карлос Насар в епизодични функции, чисто от обич към родината. Един филм, който да подсети на света, че България не е единствено красива природа, на ниска цена туризъм и политическо безвремие. България е цивилизация. България е история. България е Калоян.
Да, политическата ни класа през днешния ден е отчайващо откъсната от действителността и се ъпгрейдва с все по-неадекватни и посредствени хора. Да, културата постоянно бива третирана като досадна дреболия в бюджета. Но фантазиите остават. А от фантазиите стартира всичко.
Нуждаем се от този филм. Не поради носталгията. А поради бъдещето. Защото на един народ не му трябват единствено пътища, заведения за хранене и заеми, с цел да живее. Трябва му и горделивост. Трябва му легенда. Трябва му Калоян.
*Имам и предложение от кое място да дойдат парите за филмовия план. Премахнете бордовете на държавните предприятия. Всяко от тях си има действен изпълнителен шеф. А над него стои управлението на съответното министерство, на което е зависещ. Премахнете тези хранилки за наши хора, наречени бордове, и ще освободите десетки милиони, които да послужат за нещо потребно.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ